Както всичко останало в живота ми, премислям всичко и го оглеждам от всички възможни, че и дори невъзможни страни. Отлагам постове, трупащи прах от 2 години, защото не са "перфектни", но от време на време някой от тях успява да се изплъзне и да намери мястото си в блога. Не защото е "перфектен", а защото не съм си оставила време да премисля решението да натисна бутона "Публикувай".
Защо? Защото нещата не стават "перфектни". Винаги си мисля, че снимките не са достатъчно добре осветени, че не са достатъчно на фокус, че обработката не е хубава, а това автоматично води до непубликуване. Да не говорим, че поради някаква фантомска причина, снимките ми развалят качеството си, независимо къде и откъде ги качвам. В началото отлагах публикациите с извинението, че читателите се хранят с очите си, че снимките трябва да са достатъчно атрактивни, но всъщност не е така. Причината си беше в моя перфекционизъм. И все още си е. Гледам други блогове и започвам мислено да съпоставям моя с тях. Не става въпрос за известност, а лицеприятност. Говоря за това да отвориш един блог и да ти е приятно да се изгубиш в него. Не усещах това с моето онлайн пространство.
Започнат като личен уеб дневник, прерастнал в нещо повече, сега BludgerQueen е символ за моите нереалистични очаквания. И това е добре. За времето, в което не бях активна, успях да си направя равносметка. Ежедневието ми може да е наистина натоварено и блогът ми да е временно изместен в листа ми с приоритети, но не дотолкова, че да го изоставя изцяло. Искам да споделя тук свои впечатления от ресторанти, магазини, продукти, да ви покажа моите арт творения, да споделя своя Bullet Journal свят, но не го правя, защото в главата ми всичко това е прекрасно, но щом го видя написано и придружено със снимков материал, не ми изглежда толкова интересно като за външни хора. А това наистина е тъпо. Няма да се лъжем, всеки с личен блог иска да има читатели, да се разрастне, да стане популярен. Аз не съм имала и все още нямам амбиции да стана "известен инфлуенсър", както е модерно да се казва сега, но пък искам да имам блог, който да е "лицеприятен" за хората.
Независимо от техниката за снимки, която ползвам, софтуерът за обработка, уменията по самото редактиране, дизайн на блога, никога няма да го видя "перфектен" в моите очи. Примирила съм се вече, а и все повече и повече успявам да накарам критичните мисли да си траят. Защото аз наистина харесвам блога си - място, което не влиза в една или две категории. Място, което с времето е видяло промени както по дизайн, така и по стил и качество на писане. Но това, което не се е променило е неговата различност. Засега се отказах да снимам с професионален фотоапарат и посягам към телефона си, за снимков материал за постовете си. На този етап ми идва твърде трудоемко да прекарвам толкова много време в заснемане и обработка на снимки, все едно работата ми е да съм професионален фотограф. Изморяващо ми е и не е за мен. Колкото мога - толкова. Ако ми се занимава, и естествено имам времето, бих си поиграла с кадрите, но едва ли ще е скоро. Не се опитвам да кажа, че няма да влагам старание в това, което правя тук. Просто няма да се оставя този перфекционизъм да ме погълне.
Това блог местенце е хубаво. И си е мое. Първоначално създадено като личен дневник, за да отбелязвам различни неща само за себе си, то се превърна и в начин за споделяне на неща от които се интересувам, да бъда полезна на хората, да покажа как виждам света през моите очи.
Ако ти, читателю, си стигнал до тук в четенето си - благодаря! Този пост може и да не е интересен за теб, но имах нужда да го напиша. Да споделя своите мисли. А именно - стремежът към перфектност може и да бъде полезен до някаква степен, но в никакъв случай не трябва да го оставяме да се превърне във водещ фактор за всичко, което правим.
Както казват премъдрите BTS - LOVE YOURSELF. Аз само ще добавя и - LOVE YOUR BLOG.
* * * * * * *
-Т.
Add your comment